Стр.2

  Рано, рано ми се обадиха по телефона. Рано за мен често е времето на стъпил здраво на краката си ден, предвид късните часове, в които заспивам, но не това е важно. Бях сънена и се опитвах да бъда любезна, като полусънната си замаяност представях за учтиво изслушване на отсрещния. Голям религиозен празник, който почти бях пропуснала в съзнанието си, но както винаги се случва, някой те изважда от сладкия унес и твоята собствена представа за живота..
 - Ще ходиш ли на църква?!- попита моята позната, която все държеше да ме обединява с позитивните, според нея, начини на случване. А така понякога и с хора твърде много далечни от мен.
 - Не!- отговорих с категоричност, продиктувана от ред мои несъвместимости и разочарования от някои, които щях да срещна там. Храм или не, сбор от несъвместимости щеше да се получи и аз не исках да участвам в това. Не! Почувствах се свободна от изреченото. Признавам си, решението ми да си спестявам срещи от не знам кой си вид, но определено не би бил лицеприятен, задейства в съзнанието ми и мъничък, но страх божи все пак, който ми нашепваше да не се заричам, да не бъда чепата и да не поставям своето човешко възмущение над божественото, че... Усетих заплаха или сама си я генерирах. Важно беше да разбера. Не след дълго си отговорих с онази телепатична яснота, в която думите се губят. Ако Бог сега ме заплашва зад кадър за моя съвсем обоснован инат или правота (предстои да се докаже с времето), то това не е моят Бог или не е самият Той, а страхът ми, обгрижван от други същества, освен от самата мене. Едно поне съм разбрала със сигурност, спра ли да усещам любов, не съм на божията пътека. И се успокоих, донякъде. Може би не бе човеколюбив или не съвсем боголюбив отказът ми, но и присъствието ми там, в църквата, не би било съшо толкова човеколюбиво и боголюбиво. Често съм имала необходимостта да стоя под купола на храма, сама в тишина, но не ставаше въпрос за това, нали?! Кога предавах бог в себе си?! Когато не склонявах да сведа глава спрямо онези, които очевидно са го забравили (съдех по действията им спрямо другите, казвам го, бе да ги съдя, но и без никакво желание да се приближавам до тях) или когато в името на установената норма за отношенията с божественото, се съгласявах да лицемеря със себе си. Не можех да си позволя последното, бях категорична и нямах угризения. Пътечката до черквата съм изминавала стотици пъти безропотно. Но този път не исках да е така. Можех да я намеря и със завързани очи, та не там бе въпросът - не съм изгубената овца, определено. Важно бе дали и доколко ще съм себенамерена. Този път моята пътека сочеше надругаде и за мен Бог другаде ми се откриваше. Знаех, че ще ме последва в стаята ми, където запалих свещичката, грееща в мен. Не бяха пантеистични оправдания, а реално усещане за смисленост навсякъде, където не правиш компромис с душевната си и най-вече с духовната си съвест. Спокойна съм оттогава. Зная, че друга пътека ще ми се покаже. а тази не е нужно да преодолявам, защото е преодоляна пъти и то онзи недоказуем начин, пасивен външно, но вътрешно изпълнен от поредния гейзер на истинността, за която единствено сами можем да поемем отговорност.

И, достатъчно след изричането на тези ми размисли, с радост си открих съмишленик:
http://bg.netlog.com/rangelm/blog/blogid=64801