Стр.3

Призраците имат едно свойство също както хората - засияват, когато им обръщаш внимание (всеки в своя багра), но за разлика от тях, спреш ли да ги окриляваш, стихват миролюбиво и смирено приемат съдбата си. В редки случаи (макар да сме склонни да помним и преекспонираме точно тях) наподобяват нас, телесните, и се държат като отхвърлени мъж или разлюбена жена, бурно, нагло или тъжно дотолкова, че това да се проявява в някакъв вид агресия. Ако говорим за хора, въпрос на възпитание би било. Но за другоизмерните същества иде реч за нещо различно от възпитание. Въпрос на неписани правила.
Етиката на движение в невидимото няма нищо общо с пешеходните пътеки, клаксоните, сфетофарите, ругатните и извиненията, ако последните са наложителни по някаква причина. Няма такова нещо. Нещата се случват или не се случват изведнъж, сякаш яко дим. Така би трябвало да се появява и да живее любовта във видимото, но наобратно ние и отнемаме спонтанността, крием се зад различните и лица като зад маски, обличаме я в думи, в етика, естетика, докато накрая съвсем изчезне, снижена до меланхоличния въпрос имало ли я е или не някога изобщо. Когато тя е, истинската и непредсказуема, сякаш в чаша се сливат две различно оцветени течности до едно цяло. Не съм се замисляла, но може би това е ново духовно същество, което остава живо и се рзавива в световете, без да пречи на създателите си да поемат отново всеки по своя път. И никакви драми! Нежност.
Какво става със страстите в света зад завесата. Определено, има ги, защото ги има и тук, и защото не изчезват просто така, не и преди да бъдат изкупени. Колкото по-близо до нашия свят, толкова по-ярко се проявяват те. Рядко можем да ги отличим в сравнително чист вид. Всяка помисъл има своя израз и не може да се скрие. Блясва ту една, ту друга мисъл - картина. Няма как да не е видима, стига вече едно от телата ни да e поизтъняло вече. После следващото и, и следващото, и така до онова заветно състояние, на което всички се надяваме. Хармония и блаженство.
В периоди на разслоение ясно се разбира, че митологичните същества изобщо не са измислени, а са съчетание от качества, олицетворени буквално. И те са си съвсем реални съшества в непознати ни измерения.
За отношението към себе си. Ако то можеше да бъде видяно с очи, би представлявало нещо като лампички за елха, но мигащи и пробягващи по нас самите и навътре в ритъма и цветовете на собствените ни предпочитания към важното в нас според ценностнана ни система, според приоритетите ни в момента ( спрямо позицията "горе-долу" или повсеместно усещане за света), според интензивността на душените ни процеси, баланса помежду им. Отстрани може да изглежда много красива цветомузика, но по същността си може да е разпокъсващо терзание, не непременно мрачно, но трудно, определено. Или напротив, може да е спокойна, плавна светлина, но да подсказва сериозен спад или проблем. Тогава разчитаме на цветовете. И не е нужно да ги разбираме, защото картината е абстрактна. А и като такава я гледаме и възприемаме. Сигурни сме в изводите си едва след поне стотната видяна подобна "творба". Дотогава сме само зрители в лунапарк. Лично на мен един живот няма да стигне, за да ида дотам и да се върна обратно осмислено отново в законите на "душевната  си гравитация". Така че особена полза няма, практическа. Другата един Бог я знае каква е. А за вредите просто не ми се говори сега.
Едно обаче винаги ме е успокоявало. Поискаш ли Истината, дава ти се. Не онази Голямата всеки път, а може би и никога - не знам за последната,  но отнейде идва поне онази част от нея, която можеш да понесеш в момента или просто би ти била от помощ в дадена ситуация по пътя занапред. Един частен вариант на този ни стремеж към истина е задаването на въпроси. На земно ниво питането дори на себе си не носи най-добрите резултати. То е по-скоро ролева игра, за да се научим да намираме най-точните въпроси, да не ни е страх или срам от тях, да не пропущаме точното време, в което да се преоткрием в тотална откровесност. В повечето случаи избягваме задължителния самоанализ чрез въпроси-отговори и се залъгваме, че сме сме се пречистили с истина, признавайки и познавайки само една малка част от възможната истина за себе си. Все едно да сме влезнали в банята с палто, шал, ръкавици и още ред други дебели дрехи, пазещи ни от студа, и да твърдим, че сме си взели възраждащ и стоплящ очистителен душ. Не може да има такова нещо, ако не си стигнал до достатъчно ниво на голота поне сам пред себе си. Резултатът е ясен. Замърсените от света наоколо дрехи се напояват и вместо чист, човек би се чувствал изнурен, мръсен, тежък, без да пасва на нито едно място такъв. Очистителната светлина на истината пада благо само ако си подготвен за това. Иначе може да съсипва или поне да натежава неимоверно. Има страненн парадокс в невидимото, но май не само там. За очистването трябва да си поне едно стъпало по-чист от преди, да си се постарал особено и задължително съзнателно това да е така, като не бързаш да прескачаш стъпала в новото си досътворяване. Неглижирано, последното или те връща назад поради неподготвеност, или за урок, или просто го изкупуваш с някакво страдание, макар често дребно. По-кротко, ако ще наглед да изглежда и по-мързеливо. Няма закъде да се бърза в подобни стремежи, защото, и без това, животът няма да ни стигне за всичко. Или ще имаме следващи въплъщения, или пък ше се случи така, че ще поемем точно толкова, колкото сега ни е нужно. Стига обаче да сме поискали напредъкът в познанието да се случи. Малкото ни свободна воля, която можем да проявим с чиста съвест. Останалото е в ръцете на Бог.
Та за въпросите и отговорите. Питащият в невидимия свят има безрезервното право на отговор. Отговорящият в същия този свят има свещеното задължение  да отговори, което означава единствено и само да каже истината. не защото е пред съд или прилича на такъв. Просто няма друга алтернатива от едно ниво нататък. Може да мълчи, да мимикрира, за да избегне отговор, но не и да излъже. Сетивата могат да бъдат лъгани някак, когато все още не си подготвен да разчиташ езика им, но след като започнат да се изравняват в съзнанието цветове, думи, звуци, цифри, форми, едно е сигурно, нюхът към истинност нараства много - много в нашата собствена скала на израстване. И душата се ориентира дори на сляпо, което е най-вярното в случая. Когато попиташ нещо някой земен обаче, шансът да получиш истинен отговор не е голям. Лицемерие, сметка, омраза, възпитание, невъзпитание, вид ситуация, емоционално състояние и какво ли още не биха изкривили същността на онова, което попитаният усеща в момента. Тогава, без да си даваме сметка, правим онова упражнение, за което говорех преди малко. С някака неясна и за нас самите проницателност, която не сме подозирали, че имаме, сканираме нещо зад фасадата на казаното и физиономиката отсреща. И знаем. Знаем кога ни казват истината и кога не, макар да не знаем съвсем точно каква е. Колкото по-малко се доверяваме на инстинкта си, а той е просто сигнал от сетивата ни за други измерения, толкова повече ще се лъжем в хората и ситуациите. Понякога илюзиите са прекрасно нещо, даже живеем в такава като цяло, но сме призвани да ги разрушаваме, смятам. Така или иначе, това се случва, но поне да го правим съзнателно и по-безопасно, или поне обезопасено. А каквото има да става, ще стане. Единствената ни утеха е да разбираме процеса в някаква степен. Изцяло никога няма да го узнаем. Добре  е да помагаме в собственото си осъзществяване, което изобщо не значи непременно успех в някакъв земен аспект, а нещо доста различно от реализацията на егото, което, както не я изключва, така и  не я и гарантира и дори не подпомага. Но това, че ще бъде осъществен божият план за нас, е сигурно, независимо дали това ни харесва, или не. Изборът ни е само в това - да вървим или не срещу течението, в което е призвана да плува душата ни. Разумът не е най-добрият съветник в случая. Колкото повече се противим, толкова повече поражения ще понасяме.
И пак стигаме до питащия истина и отговарящия я. Дори и на земно ниво те би трябвало да са едно и също същество, но... Трудно, но не невъзможно. Съвършенството не настъпва с прехода в безплътие, напротив даже. Зад кулисите ни се открива широк свят, но има още и още завеси за отместване така, както сме правили това в себе преди от любопитство или по принуда. И ни предстои да го правим, и съвсем лесно няма да е, но, ако осъзнаем повелята свише, поне ще е пожелано на много дълбоко ниво. Това ни почти органическо намерение може да бъде означено като приемане дори и на нежеланите земни или душевни факти заради един неоспорим вселенски такъв - растежът ни тук и в необятното, което, всъщност, се случва синхронно и е неизбежно. Важна е посоката. А тя е тази на истина. Колккото и да се противим, в нея ще стигнем. Въпросът е кога и как.
И винаги питам за нея. Никой друг освен Бог не е овластен да я скрива. Имаме своя избор, но не сме  благословени в лъжа, определено. И сам Бог не крие Истината! Просто я изявява всячески и наведнъж, необозримо за неовладените ни и слаби сетива, понякога я показва по странни начини, защото иначе би унищожил неподготвения ни душевен слух с изричането И вкупом. Стъпка по стъпка, така, явно, ни е отредено.
Питайте! Наистина ще ви се отговори. Понякога точно в това е проблемът.