Съня на неспящите

Когато ти през мене само си минавал,
в друга някоя навярно си пристигал.
Харесвало ти е да идваш и да отминаваш.
А лудият ми сън сам до тебе да достига.
Какви жени, о, боже, знам, че нейде има!
Те биха те допуснали до дълбините свои.
А аз съм само най-безкрайната ти зима,
преспи, завет, топла сянка на покои.
И ако се загърнеш в побелялата ми кожа,
ще бъде лоша сделка с егото ти, знаеш.
Излишно нощем сред съня ще те тревожа,
а ти тогава ще се правиш, че нехаеш.
Сънуваш приказки хиляда и безкрайност.
Но аз не съм оная твоя, дето ги разказва.
По-скоро съм цветенцето ти,  стайното,
увяхнало в безводие все нещо да доказва.
Ти него ли отмина? В градините висящи
върни се през дъгата, цветове откъснал.
Все още ще са сънни принцесите ти спящи.
Целувай ги. За мене подир тях е късно...
Или пък съм дошла в най-точното ти време,
на прага на съня ти, да го разтършувам?!
Да бях крадец, щях всичко да ти взема,
но аз съм твоят сън и в тебе ще нощувам.
А утринта ще дойде пак сънувано велика.
Като че ли е жена и любена, и обладавала.
Но само ти ще знаеш, че и в нея си ме викал.
И само аз ще знам, че съм ти се отдавала.