Неиграещият човек

„Исус бе заведен в пустинята, за да бъде изкушаван. Той бе заведен там от Божия Дух. Не предизвика сам изкушението.”

                                        http://vtarnovo.sdabg.net/jesus/page1.php?menu=1&nom=6

Да бъда изкушавана или да бъда спасена от изкушението. Сигурно затова съдбата ме отвя тук. Не е пустиня, но в известен смисъл би могло да бъде. Пущинак някакъв от гледна точка на развитие, интеграция, шлифоване, успех. Бавно и с неохота  ти се налага да се отказваш от какво ли не, докато накрая те обземе фанатична радост от поредното лишение. „Устоявам!” – мислиш си и понеже нямаш други поводи за гордост, радваш се на онова, което нямаш. По-точно на начина, по който го нямаш. Понякога толкова нямам, че мога да си кажа: „Вече съм свободна!”.  Ни сея, ни жъна, но пък нали сега хляба го продават готов, изпечен. Докато да опозная света тук, навикнах да ме унижават преуспелите и винаги давам и другата буза не от раболепие, а за да проверя истината в съответната библейска притча. Издържа се, да ви кажа. Блесват ми очите къде от болка, къде от сълзи сподавени, но не и от гняв. Гневът е демон и много внимавам с него. Останаха ми други някои удоволствия. Хапване, пийване и подобни забавления. Танците позабравих вече, че понапълнях от трапези, но пък вътрешно все още се изкушавам да танцувам, Все по-рядко обаче допущам музиката да ме накара да забравя къде съм и коя съм. Тежа си на мястото, като камък, не крайъгълен, да подчертая с цялата си искреност и самоотговорност. Просто камък, неугледен, прашен, ръбест камък, когото не можеш току-така да ритнеш в канавката, понеже си е направил леговище, обрасло с трева и мъх. Залепнал за душата си, като надгробен такъв.

Умея да готвя пленително, когато имам вдъхновение, разбира се! Не си позволявам да ям всичко, което ме е вдъхновило и винаги търся ценители на моите ястия. Намират се. Логично идва и пиенето, и ошеметяването след това - единственият начин да видя света в по-светли краски. Обаче взех, че се поразболях и това удоволствие отпадна от редицата изкушения.

Още една тежест по-малко из товара на душата, а и на тялото.

Ни духовна, ни интелектуална гордост успях да отгледам също.

Останаха ми мъжете, но Бог ме дари с така нужното просветление и устойчивост и аз дълго, доста дълго се спасявам от подобни дела, че и мисли. Даже не е нужно да се спасявам! Сама помислих, че съм минала на друго ниво на взаимоотношения със срещуположния пол,  толкова се бях взела насериозно в стремежа да нямам стремежи, когато...

Един мъж всеки ден взе да ми се обажда и да ми казва, че ме обича. Аз не му казвам същото. Нищо не му казвам. Но той пак се обажда. Губи търпение, нервен е и колкото аз нищо не чувствам, той толкова повече си мисли, че съм обзета от божествени или от други пламъци (разграничението зависи или от гледната точка, или от тълкуванието в контекст). А контекст в случая няма. Просто нахвърлени изречения без връзка. Текстът на любовта, усетила съм, има свой особен език, а този език си беше нормалният. Или аз така го четях.  Сигурно е от антидепресантите това с разжлаването на метафорите от проясненото ми съзнание. Горките метафори, колко са жалки, когато си буквален! А и аз толкова неистово получавах обяснения в любов, че накрая ги приех за нещо нормално и взех да ги усещам така, сякаш сама си ги казвам. Спокойно, не беше повод да се заобичам. Опазил ме Бог от подобен нарцисизъм. Нали ви разправям, че към друго щастие се стремя отдавна.

Повтаря ми човекът колко съм близо до съвършенството, та чак ми иде да се погледна в огледалото, но не го правя, защото знам какво ще видя там. Търпеливо го разубеждавам с всичките си налични аргументи, че не може да си и камък, тежащ на мястото си, и да летиш към поне петото си небе, но той пак не ми вярва и накрая се усмихвам на ласкателството. Млъквам. Отсрещната страна взема това за съгласие и се успокоява, че най-накрая съм проумяла или съм се вързала на думите и, естествено, следва бърза и  коса покана за среща. Само че аз не съм си изгубила ума (нали съм тренирана на изкушения вече) и започвам всичко отначало. На следващия ден пак получавам или обаждане, или поне смс, за да не забравям колко съм незаменима, смислена, значима и прочие. Демонът на всички навици се подхилва ехидно, когато се усетя, че вземам да свиквам с тази повторяемост на позитивни послания за мене и към мене. Обикновено ме замерват с вини, наритват ме с предателства, обливат ме с обвинения и от тази изтерзана гледна точка си се чудя защо все още не се поддавам на милостивото приемане на моята същност, па макар от някого, когато не чувствам. Но Бог е всемогъщ и очевидно ме ръководи от невидимото. Този непукист в мен е Той, Бог, Богът в мен. Устояващата аз съм, всъщност, Него. Иначе нямаше как да не се поддам. И всичко става ясно. Мъж не приема съблазните на мъж. Освен ако... Но случаят не е такъв.

Чудех се кой за кого се явява изкушение. Обожателят ми за мен или аз за него. Накрая разбрах, че и двамата сме хванати в един и същи капан и никой не ни е попитал дали го искаме. Ще играем в този театър и това е. Така погледнато, има и една не малка вероятност този мъж да е наистина влюбен в мен и дори да си вярва, да страда, да си мисли, че аз и само аз мога да му донеса миговете щастие, от които има нужда. Стана ми тъжно. И за него, и за мене, съвсем философски тъжно. Даже и любовта ми се видя абсурдна, дребна, временна игра.

Иначе, очевидно аз не бях богоизбрана и нямаше причина да устоявам, но откъде идеше инатът ми, ей богу, та не живея като всички, които просто се забавляваха с другите, със себе си, а и заедно. Не се правех и на различна. Аз вече си бях такава. Пустинница.

Сигурно затова не се „разбирахме” с господина и все започвахме отначало.  А кой за кого е изкушение, един Господ си знае.

С нищо не предизвиквах изкушението. Очевидно, то ме предизвикваше. Толкова е очевидно и толкова против свободната ми воля, че то лека-полека губи основните си библейски функции. Дори вече не ми е интересно.

И какво ще правя сега?! С какво ще се забавлявам?!