петък, 23 септември 2011 г.
събота, 6 август 2011 г.
петък, 8 юли 2011 г.
Неиграещият човек
„Исус бе заведен в пустинята, за да бъде изкушаван. Той бе заведен там от Божия Дух. Не предизвика сам изкушението.”
http://vtarnovo.sdabg.net/jesus/page1.php?menu=1&nom=6
Да бъда изкушавана или да бъда спасена от изкушението. Сигурно затова съдбата ме отвя тук. Не е пустиня, но в известен смисъл би могло да бъде. Пущинак някакъв от гледна точка на развитие, интеграция, шлифоване, успех. Бавно и с неохота ти се налага да се отказваш от какво ли не, докато накрая те обземе фанатична радост от поредното лишение. „Устоявам!” – мислиш си и понеже нямаш други поводи за гордост, радваш се на онова, което нямаш. По-точно на начина, по който го нямаш. Понякога толкова нямам, че мога да си кажа: „Вече съм свободна!”. Ни сея, ни жъна, но пък нали сега хляба го продават готов, изпечен. Докато да опозная света тук, навикнах да ме унижават преуспелите и винаги давам и другата буза не от раболепие, а за да проверя истината в съответната библейска притча. Издържа се, да ви кажа. Блесват ми очите къде от болка, къде от сълзи сподавени, но не и от гняв. Гневът е демон и много внимавам с него. Останаха ми други някои удоволствия. Хапване, пийване и подобни забавления. Танците позабравих вече, че понапълнях от трапези, но пък вътрешно все още се изкушавам да танцувам, Все по-рядко обаче допущам музиката да ме накара да забравя къде съм и коя съм. Тежа си на мястото, като камък, не крайъгълен, да подчертая с цялата си искреност и самоотговорност. Просто камък, неугледен, прашен, ръбест камък, когото не можеш току-така да ритнеш в канавката, понеже си е направил леговище, обрасло с трева и мъх. Залепнал за душата си, като надгробен такъв.
Умея да готвя пленително, когато имам вдъхновение, разбира се! Не си позволявам да ям всичко, което ме е вдъхновило и винаги търся ценители на моите ястия. Намират се. Логично идва и пиенето, и ошеметяването след това - единственият начин да видя света в по-светли краски. Обаче взех, че се поразболях и това удоволствие отпадна от редицата изкушения.
Още една тежест по-малко из товара на душата, а и на тялото.
Ни духовна, ни интелектуална гордост успях да отгледам също.
Останаха ми мъжете, но Бог ме дари с така нужното просветление и устойчивост и аз дълго, доста дълго се спасявам от подобни дела, че и мисли. Даже не е нужно да се спасявам! Сама помислих, че съм минала на друго ниво на взаимоотношения със срещуположния пол, толкова се бях взела насериозно в стремежа да нямам стремежи, когато...
Един мъж всеки ден взе да ми се обажда и да ми казва, че ме обича. Аз не му казвам същото. Нищо не му казвам. Но той пак се обажда. Губи търпение, нервен е и колкото аз нищо не чувствам, той толкова повече си мисли, че съм обзета от божествени или от други пламъци (разграничението зависи или от гледната точка, или от тълкуванието в контекст). А контекст в случая няма. Просто нахвърлени изречения без връзка. Текстът на любовта, усетила съм, има свой особен език, а този език си беше нормалният. Или аз така го четях. Сигурно е от антидепресантите това с разжлаването на метафорите от проясненото ми съзнание. Горките метафори, колко са жалки, когато си буквален! А и аз толкова неистово получавах обяснения в любов, че накрая ги приех за нещо нормално и взех да ги усещам така, сякаш сама си ги казвам. Спокойно, не беше повод да се заобичам. Опазил ме Бог от подобен нарцисизъм. Нали ви разправям, че към друго щастие се стремя отдавна.
Повтаря ми човекът колко съм близо до съвършенството, та чак ми иде да се погледна в огледалото, но не го правя, защото знам какво ще видя там. Търпеливо го разубеждавам с всичките си налични аргументи, че не може да си и камък, тежащ на мястото си, и да летиш към поне петото си небе, но той пак не ми вярва и накрая се усмихвам на ласкателството. Млъквам. Отсрещната страна взема това за съгласие и се успокоява, че най-накрая съм проумяла или съм се вързала на думите и, естествено, следва бърза и коса покана за среща. Само че аз не съм си изгубила ума (нали съм тренирана на изкушения вече) и започвам всичко отначало. На следващия ден пак получавам или обаждане, или поне смс, за да не забравям колко съм незаменима, смислена, значима и прочие. Демонът на всички навици се подхилва ехидно, когато се усетя, че вземам да свиквам с тази повторяемост на позитивни послания за мене и към мене. Обикновено ме замерват с вини, наритват ме с предателства, обливат ме с обвинения и от тази изтерзана гледна точка си се чудя защо все още не се поддавам на милостивото приемане на моята същност, па макар от някого, когато не чувствам. Но Бог е всемогъщ и очевидно ме ръководи от невидимото. Този непукист в мен е Той, Бог, Богът в мен. Устояващата аз съм, всъщност, Него. Иначе нямаше как да не се поддам. И всичко става ясно. Мъж не приема съблазните на мъж. Освен ако... Но случаят не е такъв.
Чудех се кой за кого се явява изкушение. Обожателят ми за мен или аз за него. Накрая разбрах, че и двамата сме хванати в един и същи капан и никой не ни е попитал дали го искаме. Ще играем в този театър и това е. Така погледнато, има и една не малка вероятност този мъж да е наистина влюбен в мен и дори да си вярва, да страда, да си мисли, че аз и само аз мога да му донеса миговете щастие, от които има нужда. Стана ми тъжно. И за него, и за мене, съвсем философски тъжно. Даже и любовта ми се видя абсурдна, дребна, временна игра.
Иначе, очевидно аз не бях богоизбрана и нямаше причина да устоявам, но откъде идеше инатът ми, ей богу, та не живея като всички, които просто се забавляваха с другите, със себе си, а и заедно. Не се правех и на различна. Аз вече си бях такава. Пустинница.
Сигурно затова не се „разбирахме” с господина и все започвахме отначало. А кой за кого е изкушение, един Господ си знае.
С нищо не предизвиквах изкушението. Очевидно, то ме предизвикваше. Толкова е очевидно и толкова против свободната ми воля, че то лека-полека губи основните си библейски функции. Дори вече не ми е интересно.
И какво ще правя сега?! С какво ще се забавлявам?!
събота, 7 май 2011 г.
В норма
Не се меся в личния живот на любовта.
Запазвам приятелски отношения с нея.
Поздравявам я вежливо винаги, когато
се срещаме на улицата или във входа
на равновесния ми и благ до смърт живот.
Трезво я наблюдавам как умело се държи
пред непознати, как се облича или се смее.
И си казвам, че имам невероятен късмет,
задето сме се разминали и аз сега не съм
в нейния пиар обсег, и тя не е поставила
свои билбордове навсякъде по пътищата
на вените ми и на верните ми отрицания.
Но днес си разменихме телефоните така,
както често това се прави - за всеки случай.
Ако случайно ми потрябва спешна помощ
за евтаназия или неотложно самоубийство
с идеални цели - възкръсване по любов.
Запазвам приятелски отношения с нея.
Поздравявам я вежливо винаги, когато
се срещаме на улицата или във входа
на равновесния ми и благ до смърт живот.
Трезво я наблюдавам как умело се държи
пред непознати, как се облича или се смее.
И си казвам, че имам невероятен късмет,
задето сме се разминали и аз сега не съм
в нейния пиар обсег, и тя не е поставила
свои билбордове навсякъде по пътищата
на вените ми и на верните ми отрицания.
Но днес си разменихме телефоните така,
както често това се прави - за всеки случай.
Ако случайно ми потрябва спешна помощ
за евтаназия или неотложно самоубийство
с идеални цели - възкръсване по любов.
вторник, 19 април 2011 г.
Съня на неспящите
Когато ти през мене само си минавал,
в друга някоя навярно си пристигал.
Харесвало ти е да идваш и да отминаваш.
А лудият ми сън сам до тебе да достига.
Какви жени, о, боже, знам, че нейде има!
Те биха те допуснали до дълбините свои.
А аз съм само най-безкрайната ти зима,
преспи, завет, топла сянка на покои.
И ако се загърнеш в побелялата ми кожа,
ще бъде лоша сделка с егото ти, знаеш.
Излишно нощем сред съня ще те тревожа,
а ти тогава ще се правиш, че нехаеш.
Сънуваш приказки хиляда и безкрайност.
Но аз не съм оная твоя, дето ги разказва.
По-скоро съм цветенцето ти, стайното,
увяхнало в безводие все нещо да доказва.
Ти него ли отмина? В градините висящи
върни се през дъгата, цветове откъснал.
Все още ще са сънни принцесите ти спящи.
Целувай ги. За мене подир тях е късно...
Или пък съм дошла в най-точното ти време,
на прага на съня ти, да го разтършувам?!
Да бях крадец, щях всичко да ти взема,
но аз съм твоят сън и в тебе ще нощувам.
А утринта ще дойде пак сънувано велика.
Като че ли е жена и любена, и обладавала.
Но само ти ще знаеш, че и в нея си ме викал.
И само аз ще знам, че съм ти се отдавала.
в друга някоя навярно си пристигал.
Харесвало ти е да идваш и да отминаваш.
А лудият ми сън сам до тебе да достига.
Какви жени, о, боже, знам, че нейде има!
Те биха те допуснали до дълбините свои.
А аз съм само най-безкрайната ти зима,
преспи, завет, топла сянка на покои.
И ако се загърнеш в побелялата ми кожа,
ще бъде лоша сделка с егото ти, знаеш.
Излишно нощем сред съня ще те тревожа,
а ти тогава ще се правиш, че нехаеш.
Сънуваш приказки хиляда и безкрайност.
Но аз не съм оная твоя, дето ги разказва.
По-скоро съм цветенцето ти, стайното,
увяхнало в безводие все нещо да доказва.
Ти него ли отмина? В градините висящи
върни се през дъгата, цветове откъснал.
Все още ще са сънни принцесите ти спящи.
Целувай ги. За мене подир тях е късно...
Или пък съм дошла в най-точното ти време,
на прага на съня ти, да го разтършувам?!
Да бях крадец, щях всичко да ти взема,
но аз съм твоят сън и в тебе ще нощувам.
А утринта ще дойде пак сънувано велика.
Като че ли е жена и любена, и обладавала.
Но само ти ще знаеш, че и в нея си ме викал.
И само аз ще знам, че съм ти се отдавала.
сряда, 2 февруари 2011 г.
Стр.3
Призраците имат едно свойство също както хората - засияват, когато им обръщаш внимание (всеки в своя багра), но за разлика от тях, спреш ли да ги окриляваш, стихват миролюбиво и смирено приемат съдбата си. В редки случаи (макар да сме склонни да помним и преекспонираме точно тях) наподобяват нас, телесните, и се държат като отхвърлени мъж или разлюбена жена, бурно, нагло или тъжно дотолкова, че това да се проявява в някакъв вид агресия. Ако говорим за хора, въпрос на възпитание би било. Но за другоизмерните същества иде реч за нещо различно от възпитание. Въпрос на неписани правила.
Етиката на движение в невидимото няма нищо общо с пешеходните пътеки, клаксоните, сфетофарите, ругатните и извиненията, ако последните са наложителни по някаква причина. Няма такова нещо. Нещата се случват или не се случват изведнъж, сякаш яко дим. Така би трябвало да се появява и да живее любовта във видимото, но наобратно ние и отнемаме спонтанността, крием се зад различните и лица като зад маски, обличаме я в думи, в етика, естетика, докато накрая съвсем изчезне, снижена до меланхоличния въпрос имало ли я е или не някога изобщо. Когато тя е, истинската и непредсказуема, сякаш в чаша се сливат две различно оцветени течности до едно цяло. Не съм се замисляла, но може би това е ново духовно същество, което остава живо и се рзавива в световете, без да пречи на създателите си да поемат отново всеки по своя път. И никакви драми! Нежност.
Какво става със страстите в света зад завесата. Определено, има ги, защото ги има и тук, и защото не изчезват просто така, не и преди да бъдат изкупени. Колкото по-близо до нашия свят, толкова по-ярко се проявяват те. Рядко можем да ги отличим в сравнително чист вид. Всяка помисъл има своя израз и не може да се скрие. Блясва ту една, ту друга мисъл - картина. Няма как да не е видима, стига вече едно от телата ни да e поизтъняло вече. После следващото и, и следващото, и така до онова заветно състояние, на което всички се надяваме. Хармония и блаженство.
В периоди на разслоение ясно се разбира, че митологичните същества изобщо не са измислени, а са съчетание от качества, олицетворени буквално. И те са си съвсем реални съшества в непознати ни измерения.
За отношението към себе си. Ако то можеше да бъде видяно с очи, би представлявало нещо като лампички за елха, но мигащи и пробягващи по нас самите и навътре в ритъма и цветовете на собствените ни предпочитания към важното в нас според ценностнана ни система, според приоритетите ни в момента ( спрямо позицията "горе-долу" или повсеместно усещане за света), според интензивността на душените ни процеси, баланса помежду им. Отстрани може да изглежда много красива цветомузика, но по същността си може да е разпокъсващо терзание, не непременно мрачно, но трудно, определено. Или напротив, може да е спокойна, плавна светлина, но да подсказва сериозен спад или проблем. Тогава разчитаме на цветовете. И не е нужно да ги разбираме, защото картината е абстрактна. А и като такава я гледаме и възприемаме. Сигурни сме в изводите си едва след поне стотната видяна подобна "творба". Дотогава сме само зрители в лунапарк. Лично на мен един живот няма да стигне, за да ида дотам и да се върна обратно осмислено отново в законите на "душевната си гравитация". Така че особена полза няма, практическа. Другата един Бог я знае каква е. А за вредите просто не ми се говори сега.
Едно обаче винаги ме е успокоявало. Поискаш ли Истината, дава ти се. Не онази Голямата всеки път, а може би и никога - не знам за последната, но отнейде идва поне онази част от нея, която можеш да понесеш в момента или просто би ти била от помощ в дадена ситуация по пътя занапред. Един частен вариант на този ни стремеж към истина е задаването на въпроси. На земно ниво питането дори на себе си не носи най-добрите резултати. То е по-скоро ролева игра, за да се научим да намираме най-точните въпроси, да не ни е страх или срам от тях, да не пропущаме точното време, в което да се преоткрием в тотална откровесност. В повечето случаи избягваме задължителния самоанализ чрез въпроси-отговори и се залъгваме, че сме сме се пречистили с истина, признавайки и познавайки само една малка част от възможната истина за себе си. Все едно да сме влезнали в банята с палто, шал, ръкавици и още ред други дебели дрехи, пазещи ни от студа, и да твърдим, че сме си взели възраждащ и стоплящ очистителен душ. Не може да има такова нещо, ако не си стигнал до достатъчно ниво на голота поне сам пред себе си. Резултатът е ясен. Замърсените от света наоколо дрехи се напояват и вместо чист, човек би се чувствал изнурен, мръсен, тежък, без да пасва на нито едно място такъв. Очистителната светлина на истината пада благо само ако си подготвен за това. Иначе може да съсипва или поне да натежава неимоверно. Има страненн парадокс в невидимото, но май не само там. За очистването трябва да си поне едно стъпало по-чист от преди, да си се постарал особено и задължително съзнателно това да е така, като не бързаш да прескачаш стъпала в новото си досътворяване. Неглижирано, последното или те връща назад поради неподготвеност, или за урок, или просто го изкупуваш с някакво страдание, макар често дребно. По-кротко, ако ще наглед да изглежда и по-мързеливо. Няма закъде да се бърза в подобни стремежи, защото, и без това, животът няма да ни стигне за всичко. Или ще имаме следващи въплъщения, или пък ше се случи така, че ще поемем точно толкова, колкото сега ни е нужно. Стига обаче да сме поискали напредъкът в познанието да се случи. Малкото ни свободна воля, която можем да проявим с чиста съвест. Останалото е в ръцете на Бог.
Та за въпросите и отговорите. Питащият в невидимия свят има безрезервното право на отговор. Отговорящият в същия този свят има свещеното задължение да отговори, което означава единствено и само да каже истината. не защото е пред съд или прилича на такъв. Просто няма друга алтернатива от едно ниво нататък. Може да мълчи, да мимикрира, за да избегне отговор, но не и да излъже. Сетивата могат да бъдат лъгани някак, когато все още не си подготвен да разчиташ езика им, но след като започнат да се изравняват в съзнанието цветове, думи, звуци, цифри, форми, едно е сигурно, нюхът към истинност нараства много - много в нашата собствена скала на израстване. И душата се ориентира дори на сляпо, което е най-вярното в случая. Когато попиташ нещо някой земен обаче, шансът да получиш истинен отговор не е голям. Лицемерие, сметка, омраза, възпитание, невъзпитание, вид ситуация, емоционално състояние и какво ли още не биха изкривили същността на онова, което попитаният усеща в момента. Тогава, без да си даваме сметка, правим онова упражнение, за което говорех преди малко. С някака неясна и за нас самите проницателност, която не сме подозирали, че имаме, сканираме нещо зад фасадата на казаното и физиономиката отсреща. И знаем. Знаем кога ни казват истината и кога не, макар да не знаем съвсем точно каква е. Колкото по-малко се доверяваме на инстинкта си, а той е просто сигнал от сетивата ни за други измерения, толкова повече ще се лъжем в хората и ситуациите. Понякога илюзиите са прекрасно нещо, даже живеем в такава като цяло, но сме призвани да ги разрушаваме, смятам. Така или иначе, това се случва, но поне да го правим съзнателно и по-безопасно, или поне обезопасено. А каквото има да става, ще стане. Единствената ни утеха е да разбираме процеса в някаква степен. Изцяло никога няма да го узнаем. Добре е да помагаме в собственото си осъзществяване, което изобщо не значи непременно успех в някакъв земен аспект, а нещо доста различно от реализацията на егото, което, както не я изключва, така и не я и гарантира и дори не подпомага. Но това, че ще бъде осъществен божият план за нас, е сигурно, независимо дали това ни харесва, или не. Изборът ни е само в това - да вървим или не срещу течението, в което е призвана да плува душата ни. Разумът не е най-добрият съветник в случая. Колкото повече се противим, толкова повече поражения ще понасяме.
И пак стигаме до питащия истина и отговарящия я. Дори и на земно ниво те би трябвало да са едно и също същество, но... Трудно, но не невъзможно. Съвършенството не настъпва с прехода в безплътие, напротив даже. Зад кулисите ни се открива широк свят, но има още и още завеси за отместване така, както сме правили това в себе преди от любопитство или по принуда. И ни предстои да го правим, и съвсем лесно няма да е, но, ако осъзнаем повелята свише, поне ще е пожелано на много дълбоко ниво. Това ни почти органическо намерение може да бъде означено като приемане дори и на нежеланите земни или душевни факти заради един неоспорим вселенски такъв - растежът ни тук и в необятното, което, всъщност, се случва синхронно и е неизбежно. Важна е посоката. А тя е тази на истина. Колккото и да се противим, в нея ще стигнем. Въпросът е кога и как.
И винаги питам за нея. Никой друг освен Бог не е овластен да я скрива. Имаме своя избор, но не сме благословени в лъжа, определено. И сам Бог не крие Истината! Просто я изявява всячески и наведнъж, необозримо за неовладените ни и слаби сетива, понякога я показва по странни начини, защото иначе би унищожил неподготвения ни душевен слух с изричането И вкупом. Стъпка по стъпка, така, явно, ни е отредено.
Питайте! Наистина ще ви се отговори. Понякога точно в това е проблемът.
Етиката на движение в невидимото няма нищо общо с пешеходните пътеки, клаксоните, сфетофарите, ругатните и извиненията, ако последните са наложителни по някаква причина. Няма такова нещо. Нещата се случват или не се случват изведнъж, сякаш яко дим. Така би трябвало да се появява и да живее любовта във видимото, но наобратно ние и отнемаме спонтанността, крием се зад различните и лица като зад маски, обличаме я в думи, в етика, естетика, докато накрая съвсем изчезне, снижена до меланхоличния въпрос имало ли я е или не някога изобщо. Когато тя е, истинската и непредсказуема, сякаш в чаша се сливат две различно оцветени течности до едно цяло. Не съм се замисляла, но може би това е ново духовно същество, което остава живо и се рзавива в световете, без да пречи на създателите си да поемат отново всеки по своя път. И никакви драми! Нежност.
Какво става със страстите в света зад завесата. Определено, има ги, защото ги има и тук, и защото не изчезват просто така, не и преди да бъдат изкупени. Колкото по-близо до нашия свят, толкова по-ярко се проявяват те. Рядко можем да ги отличим в сравнително чист вид. Всяка помисъл има своя израз и не може да се скрие. Блясва ту една, ту друга мисъл - картина. Няма как да не е видима, стига вече едно от телата ни да e поизтъняло вече. После следващото и, и следващото, и така до онова заветно състояние, на което всички се надяваме. Хармония и блаженство.
В периоди на разслоение ясно се разбира, че митологичните същества изобщо не са измислени, а са съчетание от качества, олицетворени буквално. И те са си съвсем реални съшества в непознати ни измерения.
За отношението към себе си. Ако то можеше да бъде видяно с очи, би представлявало нещо като лампички за елха, но мигащи и пробягващи по нас самите и навътре в ритъма и цветовете на собствените ни предпочитания към важното в нас според ценностнана ни система, според приоритетите ни в момента ( спрямо позицията "горе-долу" или повсеместно усещане за света), според интензивността на душените ни процеси, баланса помежду им. Отстрани може да изглежда много красива цветомузика, но по същността си може да е разпокъсващо терзание, не непременно мрачно, но трудно, определено. Или напротив, може да е спокойна, плавна светлина, но да подсказва сериозен спад или проблем. Тогава разчитаме на цветовете. И не е нужно да ги разбираме, защото картината е абстрактна. А и като такава я гледаме и възприемаме. Сигурни сме в изводите си едва след поне стотната видяна подобна "творба". Дотогава сме само зрители в лунапарк. Лично на мен един живот няма да стигне, за да ида дотам и да се върна обратно осмислено отново в законите на "душевната си гравитация". Така че особена полза няма, практическа. Другата един Бог я знае каква е. А за вредите просто не ми се говори сега.
Едно обаче винаги ме е успокоявало. Поискаш ли Истината, дава ти се. Не онази Голямата всеки път, а може би и никога - не знам за последната, но отнейде идва поне онази част от нея, която можеш да понесеш в момента или просто би ти била от помощ в дадена ситуация по пътя занапред. Един частен вариант на този ни стремеж към истина е задаването на въпроси. На земно ниво питането дори на себе си не носи най-добрите резултати. То е по-скоро ролева игра, за да се научим да намираме най-точните въпроси, да не ни е страх или срам от тях, да не пропущаме точното време, в което да се преоткрием в тотална откровесност. В повечето случаи избягваме задължителния самоанализ чрез въпроси-отговори и се залъгваме, че сме сме се пречистили с истина, признавайки и познавайки само една малка част от възможната истина за себе си. Все едно да сме влезнали в банята с палто, шал, ръкавици и още ред други дебели дрехи, пазещи ни от студа, и да твърдим, че сме си взели възраждащ и стоплящ очистителен душ. Не може да има такова нещо, ако не си стигнал до достатъчно ниво на голота поне сам пред себе си. Резултатът е ясен. Замърсените от света наоколо дрехи се напояват и вместо чист, човек би се чувствал изнурен, мръсен, тежък, без да пасва на нито едно място такъв. Очистителната светлина на истината пада благо само ако си подготвен за това. Иначе може да съсипва или поне да натежава неимоверно. Има страненн парадокс в невидимото, но май не само там. За очистването трябва да си поне едно стъпало по-чист от преди, да си се постарал особено и задължително съзнателно това да е така, като не бързаш да прескачаш стъпала в новото си досътворяване. Неглижирано, последното или те връща назад поради неподготвеност, или за урок, или просто го изкупуваш с някакво страдание, макар често дребно. По-кротко, ако ще наглед да изглежда и по-мързеливо. Няма закъде да се бърза в подобни стремежи, защото, и без това, животът няма да ни стигне за всичко. Или ще имаме следващи въплъщения, или пък ше се случи така, че ще поемем точно толкова, колкото сега ни е нужно. Стига обаче да сме поискали напредъкът в познанието да се случи. Малкото ни свободна воля, която можем да проявим с чиста съвест. Останалото е в ръцете на Бог.
Та за въпросите и отговорите. Питащият в невидимия свят има безрезервното право на отговор. Отговорящият в същия този свят има свещеното задължение да отговори, което означава единствено и само да каже истината. не защото е пред съд или прилича на такъв. Просто няма друга алтернатива от едно ниво нататък. Може да мълчи, да мимикрира, за да избегне отговор, но не и да излъже. Сетивата могат да бъдат лъгани някак, когато все още не си подготвен да разчиташ езика им, но след като започнат да се изравняват в съзнанието цветове, думи, звуци, цифри, форми, едно е сигурно, нюхът към истинност нараства много - много в нашата собствена скала на израстване. И душата се ориентира дори на сляпо, което е най-вярното в случая. Когато попиташ нещо някой земен обаче, шансът да получиш истинен отговор не е голям. Лицемерие, сметка, омраза, възпитание, невъзпитание, вид ситуация, емоционално състояние и какво ли още не биха изкривили същността на онова, което попитаният усеща в момента. Тогава, без да си даваме сметка, правим онова упражнение, за което говорех преди малко. С някака неясна и за нас самите проницателност, която не сме подозирали, че имаме, сканираме нещо зад фасадата на казаното и физиономиката отсреща. И знаем. Знаем кога ни казват истината и кога не, макар да не знаем съвсем точно каква е. Колкото по-малко се доверяваме на инстинкта си, а той е просто сигнал от сетивата ни за други измерения, толкова повече ще се лъжем в хората и ситуациите. Понякога илюзиите са прекрасно нещо, даже живеем в такава като цяло, но сме призвани да ги разрушаваме, смятам. Така или иначе, това се случва, но поне да го правим съзнателно и по-безопасно, или поне обезопасено. А каквото има да става, ще стане. Единствената ни утеха е да разбираме процеса в някаква степен. Изцяло никога няма да го узнаем. Добре е да помагаме в собственото си осъзществяване, което изобщо не значи непременно успех в някакъв земен аспект, а нещо доста различно от реализацията на егото, което, както не я изключва, така и не я и гарантира и дори не подпомага. Но това, че ще бъде осъществен божият план за нас, е сигурно, независимо дали това ни харесва, или не. Изборът ни е само в това - да вървим или не срещу течението, в което е призвана да плува душата ни. Разумът не е най-добрият съветник в случая. Колкото повече се противим, толкова повече поражения ще понасяме.
И пак стигаме до питащия истина и отговарящия я. Дори и на земно ниво те би трябвало да са едно и също същество, но... Трудно, но не невъзможно. Съвършенството не настъпва с прехода в безплътие, напротив даже. Зад кулисите ни се открива широк свят, но има още и още завеси за отместване така, както сме правили това в себе преди от любопитство или по принуда. И ни предстои да го правим, и съвсем лесно няма да е, но, ако осъзнаем повелята свише, поне ще е пожелано на много дълбоко ниво. Това ни почти органическо намерение може да бъде означено като приемане дори и на нежеланите земни или душевни факти заради един неоспорим вселенски такъв - растежът ни тук и в необятното, което, всъщност, се случва синхронно и е неизбежно. Важна е посоката. А тя е тази на истина. Колккото и да се противим, в нея ще стигнем. Въпросът е кога и как.
И винаги питам за нея. Никой друг освен Бог не е овластен да я скрива. Имаме своя избор, но не сме благословени в лъжа, определено. И сам Бог не крие Истината! Просто я изявява всячески и наведнъж, необозримо за неовладените ни и слаби сетива, понякога я показва по странни начини, защото иначе би унищожил неподготвения ни душевен слух с изричането И вкупом. Стъпка по стъпка, така, явно, ни е отредено.
Питайте! Наистина ще ви се отговори. Понякога точно в това е проблемът.
неделя, 16 януари 2011 г.
Стр.2
Рано, рано ми се обадиха по телефона. Рано за мен често е времето на стъпил здраво на краката си ден, предвид късните часове, в които заспивам, но не това е важно. Бях сънена и се опитвах да бъда любезна, като полусънната си замаяност представях за учтиво изслушване на отсрещния. Голям религиозен празник, който почти бях пропуснала в съзнанието си, но както винаги се случва, някой те изважда от сладкия унес и твоята собствена представа за живота..
- Ще ходиш ли на църква?!- попита моята позната, която все държеше да ме обединява с позитивните, според нея, начини на случване. А така понякога и с хора твърде много далечни от мен.
- Не!- отговорих с категоричност, продиктувана от ред мои несъвместимости и разочарования от някои, които щях да срещна там. Храм или не, сбор от несъвместимости щеше да се получи и аз не исках да участвам в това. Не! Почувствах се свободна от изреченото. Признавам си, решението ми да си спестявам срещи от не знам кой си вид, но определено не би бил лицеприятен, задейства в съзнанието ми и мъничък, но страх божи все пак, който ми нашепваше да не се заричам, да не бъда чепата и да не поставям своето човешко възмущение над божественото, че... Усетих заплаха или сама си я генерирах. Важно беше да разбера. Не след дълго си отговорих с онази телепатична яснота, в която думите се губят. Ако Бог сега ме заплашва зад кадър за моя съвсем обоснован инат или правота (предстои да се докаже с времето), то това не е моят Бог или не е самият Той, а страхът ми, обгрижван от други същества, освен от самата мене. Едно поне съм разбрала със сигурност, спра ли да усещам любов, не съм на божията пътека. И се успокоих, донякъде. Може би не бе човеколюбив или не съвсем боголюбив отказът ми, но и присъствието ми там, в църквата, не би било съшо толкова човеколюбиво и боголюбиво. Често съм имала необходимостта да стоя под купола на храма, сама в тишина, но не ставаше въпрос за това, нали?! Кога предавах бог в себе си?! Когато не склонявах да сведа глава спрямо онези, които очевидно са го забравили (съдех по действията им спрямо другите, казвам го, бе да ги съдя, но и без никакво желание да се приближавам до тях) или когато в името на установената норма за отношенията с божественото, се съгласявах да лицемеря със себе си. Не можех да си позволя последното, бях категорична и нямах угризения. Пътечката до черквата съм изминавала стотици пъти безропотно. Но този път не исках да е така. Можех да я намеря и със завързани очи, та не там бе въпросът - не съм изгубената овца, определено. Важно бе дали и доколко ще съм себенамерена. Този път моята пътека сочеше надругаде и за мен Бог другаде ми се откриваше. Знаех, че ще ме последва в стаята ми, където запалих свещичката, грееща в мен. Не бяха пантеистични оправдания, а реално усещане за смисленост навсякъде, където не правиш компромис с душевната си и най-вече с духовната си съвест. Спокойна съм оттогава. Зная, че друга пътека ще ми се покаже. а тази не е нужно да преодолявам, защото е преодоляна пъти и то онзи недоказуем начин, пасивен външно, но вътрешно изпълнен от поредния гейзер на истинността, за която единствено сами можем да поемем отговорност.
И, достатъчно след изричането на тези ми размисли, с радост си открих съмишленик:
http://bg.netlog.com/rangelm/blog/blogid=64801
- Ще ходиш ли на църква?!- попита моята позната, която все държеше да ме обединява с позитивните, според нея, начини на случване. А така понякога и с хора твърде много далечни от мен.
- Не!- отговорих с категоричност, продиктувана от ред мои несъвместимости и разочарования от някои, които щях да срещна там. Храм или не, сбор от несъвместимости щеше да се получи и аз не исках да участвам в това. Не! Почувствах се свободна от изреченото. Признавам си, решението ми да си спестявам срещи от не знам кой си вид, но определено не би бил лицеприятен, задейства в съзнанието ми и мъничък, но страх божи все пак, който ми нашепваше да не се заричам, да не бъда чепата и да не поставям своето човешко възмущение над божественото, че... Усетих заплаха или сама си я генерирах. Важно беше да разбера. Не след дълго си отговорих с онази телепатична яснота, в която думите се губят. Ако Бог сега ме заплашва зад кадър за моя съвсем обоснован инат или правота (предстои да се докаже с времето), то това не е моят Бог или не е самият Той, а страхът ми, обгрижван от други същества, освен от самата мене. Едно поне съм разбрала със сигурност, спра ли да усещам любов, не съм на божията пътека. И се успокоих, донякъде. Може би не бе човеколюбив или не съвсем боголюбив отказът ми, но и присъствието ми там, в църквата, не би било съшо толкова човеколюбиво и боголюбиво. Често съм имала необходимостта да стоя под купола на храма, сама в тишина, но не ставаше въпрос за това, нали?! Кога предавах бог в себе си?! Когато не склонявах да сведа глава спрямо онези, които очевидно са го забравили (съдех по действията им спрямо другите, казвам го, бе да ги съдя, но и без никакво желание да се приближавам до тях) или когато в името на установената норма за отношенията с божественото, се съгласявах да лицемеря със себе си. Не можех да си позволя последното, бях категорична и нямах угризения. Пътечката до черквата съм изминавала стотици пъти безропотно. Но този път не исках да е така. Можех да я намеря и със завързани очи, та не там бе въпросът - не съм изгубената овца, определено. Важно бе дали и доколко ще съм себенамерена. Този път моята пътека сочеше надругаде и за мен Бог другаде ми се откриваше. Знаех, че ще ме последва в стаята ми, където запалих свещичката, грееща в мен. Не бяха пантеистични оправдания, а реално усещане за смисленост навсякъде, където не правиш компромис с душевната си и най-вече с духовната си съвест. Спокойна съм оттогава. Зная, че друга пътека ще ми се покаже. а тази не е нужно да преодолявам, защото е преодоляна пъти и то онзи недоказуем начин, пасивен външно, но вътрешно изпълнен от поредния гейзер на истинността, за която единствено сами можем да поемем отговорност.
И, достатъчно след изричането на тези ми размисли, с радост си открих съмишленик:
http://bg.netlog.com/rangelm/blog/blogid=64801
събота, 15 януари 2011 г.
Стр.1
Нещата имат своя си шанс да започнат естествено или с гръм и трясък. Последният може да не е забележим за никого, освен за самите вас, но вие, въпреки това. вече знаете, че нещо се е случило. Понякога се смесват двата начина за проява на едно или друго в живота ни както се смесват мляко с кафе. Започва бавно и тромаво, мърморещо, мързеливо нещото там и после изведнъж избухва като нескопосан опит в химическа лаборатория. Или блeсват светлини, сякаш е празник, а деянието на съдбата угасва бързо, противно на своята видима логика iи нашето очакаване. Може би това му е хубавото, че никога не знаем какво точно ни предстои. Красивите неща идват да ни пленят, а трудните и грозни, или поне тези, които смятаме за такива, неоценили още пречистващата им стойност, ни смазват и променят невинаги по желания от нас начин.
Доста години назад, връщайки се в живота си с неохота, си спомням дни, които са се оказали отправни точки за сериозни промени, но тогава дори не съм и подозирала това.
Доста години назад, връщайки се в живота си с неохота, си спомням дни, които са се оказали отправни точки за сериозни промени, но тогава дори не съм и подозирала това.
четвъртък, 13 януари 2011 г.
Страници
Дори не усетих как станах невидима. Никога не съм живяла в приказка, за да се случи това от раз, с вълшебство, но все пак се случи. Може би е било процес, но не съм усетила, което практически го прави същото това "щракване с пръсти", което магически променя реалностите. Никой не е изричал смешното "абракадабра" зад гърба ми или поне аз не съм чула, но изведнъж се озовах в странен свят, нямащ нищо общо с началните ми представи и опитности за него. Чудесно, би си казал някой, който лелее да е откривател, да скача с бънджи или да си причинява ред други такива неудобства, но аз?! Аз си исках утъпканите пътища, топлото безхаберие за утрешния ден, изглеждащ задълго подреден (поне да изглежда), да вървя по познати улици, като не се налага да броя стъпките си, защото автоматично и безмисловно винаги стигам там, където трябва. Или пък, ако съм по някакви нови места, това да не е свързано с истинската изненада, шокова - добра или лоша, а да е с леко престорено възхищение от новото, непознатото, което, всъщност, е нещо старо, повторено по разкрасен начин. Имах и имам склонността да виждам скелета на нещата и затова винаги си оставах малко иронична и самоиронична, когато се срещах с възхитителните неща на съвремието си, както и със старите паметници на човешката слава. Чудеса?! Истинските чудеса предстояха и те нямаха нищо общо с грандизоността или с нароченото от човеците за свято-ст, което сме свикнали да канонизираме, всеобщо или за себе си, бързо или без време. В моята душа това не се случваше често, което е или наказание, или дар, не съм разбрала още. Ако има нещо, с което Бог ме е възнаградил, е тази тъжна дарба да не се възхищавам. Сигурно затова постоянно и с успех Той ме разгражда, помага ми непрестанно в това, а и аз на на свой ред Му помагам още повече.
Ето, днес отварям електронната си поща и оттам пак зее приветливата за мен констатация "В момента сте невидими!". Слава богу, бих казала, отгръщайки нова страница от книгата, която пиша всеки ден и която няма как да бъде прочетена, защото мастилото и не може да бъде проявено по никакъв начин. Ако ви се струва, че сега я пиша, лъжете се. Аз само я превеждам на езика, с който съм се научила да боравя, а повярвайте ми, аз още почти нищо не съм научила. Оставям на вашите добри умения за съграждане света наоколо.
Ако ви е приятно подобно занимание, понякога може да го правите и заедно с мен.
Ето, днес отварям електронната си поща и оттам пак зее приветливата за мен констатация "В момента сте невидими!". Слава богу, бих казала, отгръщайки нова страница от книгата, която пиша всеки ден и която няма как да бъде прочетена, защото мастилото и не може да бъде проявено по никакъв начин. Ако ви се струва, че сега я пиша, лъжете се. Аз само я превеждам на езика, с който съм се научила да боравя, а повярвайте ми, аз още почти нищо не съм научила. Оставям на вашите добри умения за съграждане света наоколо.
Ако ви е приятно подобно занимание, понякога може да го правите и заедно с мен.
Абонамент за:
Публикации (Atom)