В защита на сърцето

"Човешките венци са грозни артефакти под небето." - Уfff


Знам, безвенечна ми е любовта
и твърде крехък ореолът И.
Постлах И с верността, но тя
не я превърна в своя пролет.
Запролети се в порива си плах,
тъй сякаш в него се смущава
и сякаш че изпитва силен страх
да бъде влюбена, да обещава.
По-странно развенчаване, уви,
не е отглеждала у мен отдавна.
Раста на тежки трънени венци
огромни от любов без давност.
Ни случена, ни бивша, ни сега.
Надявам се, че вечно е реална.
Но ми е тъй студено на снега,
а да обичам с ласки е банално.
Отхвърлила ме би сама и тя...
Така я знам, смутена и чепата.
С един надменен гарван долетя
и ми изграчи думи, на приятел.
А после ми изплете груб венец
от свои неналюбени признания.
От горе ми се сипе тих снежец
да защити сърцето от познание,
да му спести печал, да му спести
и истини от тръни по-бодливи.
А за лъжите кой ще И прости?!
Навярно думите били немислостиви.

Подписано

Живея. Просто връщам жеста
на своя истински Създател.
От чувства нечии съм ресто
и грижа на добър приятел.
Сама на себе си съм грижа.
Благословия е, ми спомняш,
по хоризонта да се движа
за капчица вода във стомна.
Да се издигам до хамалин
покрай небесните хамбари.
Да се гладувам до премала,
жарта да съм за нестинари.
В подобна сгода с Битието
накрая себе си да срещна.
Сред падналите от небето
с тебе да съм двойно грешна,
откакто Господ те проводи
в душата ми - безлюдна шатра.
Около нея - все безводие
и мрат миражи безвъзвратно
като осъмнал нощен блясък.
И пленник бях на тази жажда
да виждам в камъните пясък,
безпътна с път да се ограждам.
Номадите на любовта ми още
илюзията на света разбират.
В свенливите очи на нощите
се раждат, след като умират.
А денем пак сноват начало,
в което ти си златна нишка.
И слънце в мен е дотърчало,
тъче те с ангелски въздишки!
Но от възторзи не забравям,
че ти си своя сън, аз - своя,
че в сухотата мога да се давя,
а да изплувам с теб в прибоя,
прелял с онази обич свише.
Ако си ми прошка за оттатък,
у мене Бог ще те подпише
с огромен пръстов отпечатък.

Осезаване

Най-красивото осезаване е от разстояние, огромно и непреодолимо разстояние. А най-вълнуващото е това на близостта.


Познах те. Толкова просто е.
Ти си изпълнен със светлина!
Не очаквах късен гостенин,
но се случват такива неща,
нелогични или малко наопаки,
и "срещу, или нежно "против",
но са истински и потокът им
от мечтите ни е по-красив.
Дето нямат нищичко видимо,
но са зрими с другите ни очи.
И ни тегли след тях да идем.
И ни личи! Ах, как ни личи,
че се раждаме пак за поредно
в любовта из ревниви тела.
Не е време за гости. Нередно е!
И непрогледно. От светлина.