Стр.2

  Рано, рано ми се обадиха по телефона. Рано за мен често е времето на стъпил здраво на краката си ден, предвид късните часове, в които заспивам, но не това е важно. Бях сънена и се опитвах да бъда любезна, като полусънната си замаяност представях за учтиво изслушване на отсрещния. Голям религиозен празник, който почти бях пропуснала в съзнанието си, но както винаги се случва, някой те изважда от сладкия унес и твоята собствена представа за живота..
 - Ще ходиш ли на църква?!- попита моята позната, която все държеше да ме обединява с позитивните, според нея, начини на случване. А така понякога и с хора твърде много далечни от мен.
 - Не!- отговорих с категоричност, продиктувана от ред мои несъвместимости и разочарования от някои, които щях да срещна там. Храм или не, сбор от несъвместимости щеше да се получи и аз не исках да участвам в това. Не! Почувствах се свободна от изреченото. Признавам си, решението ми да си спестявам срещи от не знам кой си вид, но определено не би бил лицеприятен, задейства в съзнанието ми и мъничък, но страх божи все пак, който ми нашепваше да не се заричам, да не бъда чепата и да не поставям своето човешко възмущение над божественото, че... Усетих заплаха или сама си я генерирах. Важно беше да разбера. Не след дълго си отговорих с онази телепатична яснота, в която думите се губят. Ако Бог сега ме заплашва зад кадър за моя съвсем обоснован инат или правота (предстои да се докаже с времето), то това не е моят Бог или не е самият Той, а страхът ми, обгрижван от други същества, освен от самата мене. Едно поне съм разбрала със сигурност, спра ли да усещам любов, не съм на божията пътека. И се успокоих, донякъде. Може би не бе човеколюбив или не съвсем боголюбив отказът ми, но и присъствието ми там, в църквата, не би било съшо толкова човеколюбиво и боголюбиво. Често съм имала необходимостта да стоя под купола на храма, сама в тишина, но не ставаше въпрос за това, нали?! Кога предавах бог в себе си?! Когато не склонявах да сведа глава спрямо онези, които очевидно са го забравили (съдех по действията им спрямо другите, казвам го, бе да ги съдя, но и без никакво желание да се приближавам до тях) или когато в името на установената норма за отношенията с божественото, се съгласявах да лицемеря със себе си. Не можех да си позволя последното, бях категорична и нямах угризения. Пътечката до черквата съм изминавала стотици пъти безропотно. Но този път не исках да е така. Можех да я намеря и със завързани очи, та не там бе въпросът - не съм изгубената овца, определено. Важно бе дали и доколко ще съм себенамерена. Този път моята пътека сочеше надругаде и за мен Бог другаде ми се откриваше. Знаех, че ще ме последва в стаята ми, където запалих свещичката, грееща в мен. Не бяха пантеистични оправдания, а реално усещане за смисленост навсякъде, където не правиш компромис с душевната си и най-вече с духовната си съвест. Спокойна съм оттогава. Зная, че друга пътека ще ми се покаже. а тази не е нужно да преодолявам, защото е преодоляна пъти и то онзи недоказуем начин, пасивен външно, но вътрешно изпълнен от поредния гейзер на истинността, за която единствено сами можем да поемем отговорност.

И, достатъчно след изричането на тези ми размисли, с радост си открих съмишленик:
http://bg.netlog.com/rangelm/blog/blogid=64801

Стр.1

Нещата имат своя си шанс да започнат естествено или с гръм и трясък. Последният може да не е забележим за никого, освен за самите вас, но вие, въпреки това. вече знаете, че нещо се е случило. Понякога се смесват двата начина за проява на едно или друго в живота ни както се смесват мляко с кафе. Започва бавно и тромаво, мърморещо, мързеливо нещото там и после изведнъж избухва като нескопосан опит в химическа лаборатория. Или блeсват светлини, сякаш е празник, а деянието на съдбата угасва бързо, противно на своята видима логика iи нашето очакаване. Може би това му е хубавото, че никога не знаем какво точно ни предстои. Красивите неща идват да ни пленят, а трудните и грозни, или поне тези, които смятаме за такива, неоценили още пречистващата им стойност, ни смазват и променят невинаги по желания от нас начин.
Доста години назад, връщайки се в живота си с неохота, си спомням дни, които са се оказали отправни точки за сериозни промени, но тогава дори не съм и подозирала това.

Страници

    Дори не усетих как станах невидима. Никога не съм живяла в приказка, за да се случи това от раз, с вълшебство, но все пак се случи. Може би е било процес, но не съм усетила, което практически го прави същото това "щракване с пръсти", което магически променя реалностите. Никой не е изричал смешното "абракадабра" зад гърба ми или поне аз не съм чула, но изведнъж се озовах в странен свят, нямащ нищо общо с началните ми представи и опитности за него. Чудесно, би си казал някой, който лелее да е откривател, да скача с бънджи или да си причинява ред други такива неудобства, но аз?! Аз си исках утъпканите пътища, топлото безхаберие за утрешния ден, изглеждащ задълго подреден (поне да изглежда), да вървя по познати улици, като не се налага да броя стъпките си, защото автоматично и безмисловно винаги стигам там, където трябва. Или пък, ако съм по някакви нови места, това да не е свързано с истинската изненада, шокова - добра или лоша, а да е с леко престорено възхищение от новото, непознатото, което, всъщност, е нещо старо, повторено по разкрасен начин. Имах и имам склонността да виждам скелета на нещата и затова винаги си оставах малко иронична и самоиронична, когато се срещах с възхитителните неща на съвремието си, както и със старите паметници на човешката слава. Чудеса?! Истинските чудеса предстояха и те нямаха нищо общо с грандизоността или с нароченото от човеците за свято-ст,  което сме свикнали да канонизираме, всеобщо или за себе си, бързо или без време. В моята душа това не се случваше често, което е или наказание, или дар, не съм разбрала още. Ако има нещо, с което Бог ме е възнаградил, е тази тъжна дарба да не се възхищавам. Сигурно затова постоянно и с успех Той ме разгражда, помага ми непрестанно  в това, а и аз на на свой ред Му помагам още повече.
   Ето, днес отварям електронната си поща и оттам пак зее приветливата за мен констатация "В момента сте невидими!". Слава богу, бих казала, отгръщайки нова страница от книгата, която пиша всеки ден и която няма как да бъде прочетена, защото мастилото и не може да бъде проявено по никакъв начин. Ако ви се струва, че сега я пиша, лъжете се. Аз само я превеждам на езика, с който съм се научила да боравя, а повярвайте ми, аз още почти нищо не съм научила. Оставям на вашите добри умения за съграждане света наоколо. 
   Ако ви е приятно подобно занимание, понякога може да го правите и заедно с мен.